Okay, I lost my mind, it's somewhere out there stranded

Не помня много от последните дни, но знаех, че изживявам пиянството си пълноценно. Рядко ходех на работа, май на няколко пъти се спомена думата "съкращение", но като гледам ключовете са още в мен. Сигурно уволнението е по-добрата възможност. Все ще се намери някой да им върши работата, на мен ми омръзна. Бях решил, някъде между втората и третата чаша миналата вечер, че ще се върна в бизнеса със сънища.

Страхотна идея, няма що.

Бях изгубил тренинг, признавам си. Затова минах през бара на Червеният Джак - все се намираше някой доброволец. И този път не останах разочарован. Момиче, чието име не знаех се съгласи на кошмар. Хората луди ли бяха или просто аз бях прекалено убедителен? Както и да е, съгласихме се да направя "света", а тя да пренесе проекциите си в него. Общо взето така става - сънуващият архитект изгражда света, а вторият го населява. Сега ми се виждаше още по странно.

Теренът представляваше малък град с множество оплетени улички, спускания и изкачвания. Не знам дали дъждът беше моя проекция или нейна, във всеки случай сега беше тук и заливаше всичко наоколо. За да стане правдоподобен кошмар, ни трябваше зрелище, трябваше да привлечем вниманието на проекциите й, за да се обърнат срещу нас. А най-добрият начин за това - да объркаме законите на физиката. Земята пред нас се разцепи на две и от нея излезна черен кадилак, който сякаш сам вървеше по шосето. Спря пред нас и ни позволи да се качим, точно когато погледите на околните се спряха на нас.

- Да променим ли още нещо?

Огледах се около себе си и в главата ми изникнаха асоциации със зомби апокалипсис, но бързо разсеях тези мисли. Всичко наоколо беше весело като земя, по която върлува чума. Очите ми се спираха върху всеки един от хората около нас и си дадох сметка колко истинско изглеждаше всичко. Колко опасно изглеждаше. Още по-добре, казах си. За човек, пристрастен към адреналина като мен, това беше детска игра. Изживявала съм много пъти този сценарии, наживо и насън, като всеки път се измъквах на косъм от смъртта. И този път едва ли щеше да е различно, макар че бих се радвала да умра, колкото и болно да звучеше това. Моята смърт само щеше да спаси многото хора, които щях да убия в бъдеще, по уважителни и не толкова уважителни причини; от удоволствие и по принуда.

Това си беше цяло проклятие.

Харесваше ми Кадилака. Имах един в реалния свят, но онзи беше бял и от 1959 година. Трябва да си голям късметлия, за да му намериш части, когато нещо се скапе... Вече такива автомобили бяха страшна рядкост и ставаха повече за музейни експонати, отколкото са всекидневна употреба в пълния смисъл на думата „автомобил”. Но аз бях инат и за нищо на света нямаше да се лиша от Кадилака си, не.

- Двоумя се между банков обир и терористичен атентат – обърнах се към мъжа след няколко секундно мълчание. Все още бях в неведение за името му, което всъщност не беше особено важно. Кой знае на какъв човек се бях натъкнала, но, разбира се, в света на хищниците, лъвът не се страхува от чакала. Колкото по-опасно, толкова по-добре. – Или бягство от затвора, гарнирано с малко екшън с полицията впоследствие.

Всъщност, ако беше нещо, което би разярило тълпата и би я накарало да поискат да ни линчуват, щеше да е супер. Поне седемдесет процента възможност да си уредя среща със Свети Петър пред вратите на Рая, откъдето моментално щеше да ме прати в Ада – там, където ми беше мястото... Но в момента нищо не ми идваше наум.

Бръкнах в жабката и извадих един автоматичен пистолет петдесети калибър, зареждайки го. Не, нямаше да опра дулото му в главата си, ако нещата излезеха извън контрол, и да дръпна спусъка – именно когато нещата излизаха извън контрол, ставаше най-интересно.

И нямаше да бъда себе си, ако пропуснех целия купон.

Жалко, че бяхме само на едно ниво. Ако се бях докопал до по-силно седативно, нищо чудно да се озовем и в Бездната. Не бях стъпвал там от... е, времето там беше доста по-различно. Но пак си беше един вид смърт. А сега за жалост такава опасност нямаше. Умреш ли на първото ниво (особено с този химически боклук, който ми бяха пробутали) просто се събуждаш в реалността и всичко си е отишло - сградите, хората, цялата димна завеса на съня. Дали можех да предложа този вариант на момичето? Разходка до Бездната и обратно. Поне за първото бях сигурен... Иначе имаше добри идеи, днес беше моя ден на късмета явно.

- Трябваше да си направим списък. - отвърнах, докато въртях колата към бялата сграда на три пресечки оттук. Имаше пари, нали все пак я бях проектирал. Всичко си имаше, дори охрана - още по-интересно.

За да не се отклонявам от сценария на опасен екшън, нарочно бях направил полицейския участък двойно по-голям и цяла камара въоръжени идиоти. Имаха повече снаряжение отколкото в действителност - супер, поне в сън това можеш да промениш. Но и ние не оставахме по-назад. Кадилака беше фрашкан с боклуци. Откъдето бръкнеш - все нещо излиза. Най-много бяха огнестрелните оръжия. В багажника специална изненада! Онзи подарък беше за по-късно. А и най-много харесвам момента преди да се събудя, защо да го претупваме отсега? Време, колкото искаш!

Включих радиото - рокендролът напираше да излезе. Имаше ли ограничения за сила на звука? На кой му пука! От джапката се подаваха два чифта слънчеви очила. И те се появиха сякаш от нищото, умело предвиждайки, че маските са глупава работа, докато очилата - това вече е нещо друго.

- Да влезем със стил, а? - подхвърлих й очилата, докато завивах по улицата към банката.

Често си представях такава атмосфера, само че навсякъде летяха куршуми, а по земята се зеленееха купища долари. Весела картинка и съвсем осъществима при това. Защо богаташчетата, които не наемаха нямаха чувство за хумор?! Все бързо, взе припряно и едно сковано - карай, затова имаше и самостоятелни работи. А и изглежда си бях намерил добър партньор.

Взех очилата и си ги поставих, поглеждайки се в огледалото за задно виждане за по-ясна представа. Хм... Не ми отиваха толкова. Но щях да ги нося, нищо, че времето съвсем умишлено не беше депресиращо слънчево и дори валеше. Определено щяхме да се появим със стил, точно като във филмите за готините рецидивисти, които сеят хаос навсякъде, но публиката ги обожава.

- Знаеш ли, трябва да направят филм за нас... които и да сме ние – казах на мъжа. - Би станал тотален хит. По действителен случай.

Когато се сблъскахме (образно) в бара, не предполагах, че ще ми предложи подобно нещо. Може би имаше някакъв нюх за хора като мен, щом от цялата онази сган дойде точно при мен; не бях разправяла на никой (освен на един човек, който впоследствие трябваше да убия заради това) коя и каква съм, но трябваше да бъда още по-предпазлива. Щом този мъж толкова лесно ме беше разпознал, значи прикритието ми не беше особено надеждно и фасадата ми беше напукана. По-късно щях да работя по въпроса и да запълня пукнатините с нужния материал – нови фалшиви документи за самоличност, смяна на цвета на косата и стила на обличане, както и на маниерите... Но дори това едва ли щеше да е достатъчно.

Обаче моята персона бе свикнала да живее само за момента и мислите за прикритието ми бързо се изпариха; на тяхно място се настани впечатлението, че тези слънчеви очила не ми отиваха, затова на секундата измених лицето си така, че да ми отиват. Лека усмивка се плъзна по устните ми, щом огледалото отрази резултата от това ми действие. Ето това е нещо друго.

Само с една мисъл увеличих калибрите на оръжията на измислената полиция, която щеше да ни погне след като извършим това, за което сме дошли. Повечето хора, които срещах, си създаваха сънища, в които обират банки, само защото не им стискаше да го направят в реалността. Аз... аз не бях от повечето хора. Неслучайно напуснах Естония, въпреки че там ми харесваше. Просто трябваше да замина, защото тази страна ми беше станала тясна. Издирваха ме навсякъде и единственият изход представляваше именно комплект пълна промяна – смяна на прическата, смяна на цвета на косата, смяна на името, смяна на акцента, смяна на стила на обличане, на речника, на походката и жестовете; изобщо смяна на цялостния облик. Сякаш се превръщах в нов човек, въпреки че си оставах все същата непоправимо ужасна и опасна за себе си и околните Лисбет Алвар.

Музиката звучеше на макс и пълнеше слуха ми. Бях изгубила представа за времето, когато се оказахме пред банката. Щях да бъда банална този път и да се изправя пред решението да я обера, но само с автоматичен пистолет в ръка. Или с нож... Не, с автоматичен пистолет щеше да е по-емблематично. Но нямаше да е лошо да имам и един нож за всеки случай. В момента, в който си помислих за това, усетих студения метал, затъкмен за глезена ми и скрит от крачола на дънките ми.

Скочих от колата още преди мъжът да бе успял да я спре и тръгнах към входа на банката, влизайки с походка, сякаш целият свят бе мой. Извадих пистолета и направих това, което би направил всеки банков обирджия.

- Това е обир! – обявих на висок глас хладнокръвно, без капка вълнение или каквато и да било друга емоция. – Никой да не прави нищо умно, защото ще оцветя стените с мозъците ви!