Сесилия Новачек

Име: Сесилия Новачек
Прякор: Си
Дата на раждане: Няма
Години: приблизително 22
Раса: Човек
Група: LOST DREAMERS
Тотем: малко сребърно ангелче, което губи

Какво мислите за теоремата "Красотата ще спаси света!"? Не, това е глупаво. Самата идея, да сложиш външността си на първо място и да я ползваш като разменна монета срещу пари, внимание и доходен живот, е абсурдна. Има много хора по света, които биха сметнали Сесилия за луда, все пак красива според много хора, но тя наистина не се интересувам от външният вид на хората. Нормално е на пръв поглед да се започне да се вадят разни бележки, но те не са достатъчни. Нямат значение. Всеки избира какво да носи и как да го носи - не можем да забраним това, затова по-добрия вариант е просто да го приемем.
Не прилича на никого от двамата си родители. Според тях носи външност подобна на някой отдавна изгубен роднина. От старите снимки за жалост не може да се определи с някаква точност. Косата й е кестенява. Носи високи обувки, но не за да компенсира ръста си, мисли, че 1.70 е напълно нормална височина. Лицето й има сърцевидна форма. Очите й са леко изтеглени встрани. На дневна светлина се вижда, че са пъстри, но ако в стаята няма достатъчно светлина приличат повече на сивозелени, отдалечени, чужди очи. Често се отнася в мислите си и това се отразява на очите й. Сякаш се вижда, че няма никой вкъщи.
Обича да тича, да плува, да играя баскетбол. Прави го често и това положително се отразява на външният й вид. Не го прави заради това както би ви се видяло очевидно. Странно за много хора, на нея й харесва. Ако не беше така - отдавна да го спряла. Дрехите й са изчистени, не обича прекалено много шарените неща, тирантите й допадат, както и късите панталони. Едно е важно при облеклото й, а то именно да е удобно.


Характер. Мхм, ще се опитам максимално да предам характера й във възможно най-синтезиран и обобщаващ вариант. Или поне това, което съм видял от него. Което е смешно, защото аз живея в нея. Звучи ви много несвързано, убеден съм, но от както съм нейна халюцинация, нейна сянка, съм я опознал по-добре отколкото някого би могъл. Причината е проста - тя не би позволила някой да се доближи толкова близо до нея, за което ще ви говоря след малко.
Нека започнем с цялостния й вид и държание. В компания, а и сама (когато не съм наоколо) ще я видите напълно спокойна и кротка. Може да стои в едно положение в продължение на часове. Никакво движение. Никакви звуци. Тя просто се откъсва в своето въображение и забравя за заобикалящия я свят. По очевидни причини виждате защо не е от най-търсената компания. Това не й пречи ни най-малко, тъй като тя никога не е имала за цел да се харесва. Особено на околните. Държанието й към другите е изключително сдържано, но мило. Има едно много добро качество да изслушва хората и разбира се, има такива, които се възползват от тази й уязвимост. Рядко може нещо от разговора а я заинтересува и тя евентуално да се включи в общия разговор безпроблемно.
Нейният вътрешен свят е много по-богат! Много по-пъстър, много по-жив. Въображението й се разстила през девет планини в десета, през огромни по размерите си тюркоазени океани и морета, върху безкрайните полета на желания. Това предполагам е и причината за моето съществуване. Да, благодаря ти, Сесилия, че ме създаде, дори и да е само във въображението ти. Бих казал, че не е лошо място за един живот. Вътрешно, когато остане сама, тя е доста по-различна. По-отворена, по-приветливо настроена към света. Радва се на малките неща в живота си, интерпретира ги в съзнанието си по хиляди различни начини, прави ги по-привлекателни и истински.
Може да се каже, че съм нейният най-добър приятел. Каква титла само! Затова се предполага, че пред мен е истинска, откровена, че не се преструва, за да си мисля, че всичко е наред, когато не е. Някак си успявам да й вдъхна доверие в себе си (някакъв вид халюцинация предполагам, въпреки че изглежда много истинско). Разговаряме. Често. Или поне го правехме преди да й определят диагнозата. Оттогава започна да се дистанцира и от мен – единственият, на когото имаше доверие.



Какво бих могъл да ви разкажа за нея? Случки. Истории. Хм, да може би имам няколко, въпреки че не знам колко тя би искала да ги споделям... е, майната му, в момента аз към си цар, господар. Да му мисли после!

По дългите мрачни коридори на малката сграда, сгушена между две просторни къщи, се чуваше пиано. Звуците се понижаваха, едно “p”, двойно “pp”, а после изведнъж забързваха хода си, както й силата, с която се движеха нотите из стаята. Когато някой такт не прозвучеше така, както би трябвало да бъде, тя спираше и връщаше листовете от начало. Това й отнемаше доста повече време, но тя предпочиташе да мисли, че е нещо като услуга, която ще бъде възнаградена. И така й ставаше обикновено. Музикалното училище я обичаше по същия начин, както тя му отговаряше. Учителите бяха планували красиво бъдеще, където тя трябваше да бъде водещ глас във филхармонията. Това донякъде бяха и нейните мечти, не толкова целенасочени, но близки – отново свързани с музика. Учителка може би. И все пак имаше нещо в сцената, което я влечеше безкрайно много.
В този ден я чух да свири. Разхождах се по коридора, търсейки нещо интересно и тогава звуците достигнаха до мен. Не ми отне много време да намеря стаята й и да я поздравя щом завърши сонатата.
- Много добре. – усмихнах се, подпрян на вратата.
Тя се обърна бавно към мен. Набързо ми хвърли преценяващ поглед и също се усмихна. Но не както по-нататък щеше да прави, а по същия начин, с който удостояваше другите – мила усмивка за благодари, след което се обърна отново напред и започна друга мелодия. Тогава реших да остана при нея. Или може би тя го беше решила. Не знам точно защо, но се подчиних и седнах на стола до прозореца, загледан в пианото. Когато след още час-два завърши репетицията си, предложих да я изпратя до вкъщи и това май е първият ни спомен заедно...

***


- Направих го! Успях! И познай какво – на тях им хареса. Виж, дори цветя получих! – радваше се около мен в широката гримьорна зад сцената. С времето се оказа, че тя наистина има талант. Той беше забелязан, едното нещо доведе до другото и така започнаха големите й концерти при по-голяма аудитория. Хората й се радваха, училите продължаваха да я възнаграждават за успеха. А тази вечер специално беше изпълнила своя оригинална творба, факт, който я въодушевяваше неизмеримо много. В началото беше нервна и не един път се наложи да й напомням как се диша, но го направи. И предполагах, че беше съвсем нормално след това отново да се притесни, нищо че беше минало. Нали сега пак трябваше да се изправи с всички онези хора? Да се усмихва, да приема добросърдечно комплиментите им, да се преструва, че е добре. А не беше. И никой не знаеше това по-добре от мен.
- Какво мислиш да правиш?
- За какво ми говориш?
- Видях хапчетата в банята... за тази вечер ли са всичките ти приготовления? – беше ясно, че е решила да сложи край на живота си. Но защо? Всичко вървеше толкова добре! В професионален аспект поне. Имаше апартамент, най-накрая се изнесе от родителите си, често й идвах на гости, на няколко пъти оставах и за повече време. Тя изглеждаше добре, постоянно се усмихваше. А аз знаех какво си мисли. Просто отказвах да повярвам. Затова и може би се преместих при нея, за да я наблюдавам по-отблизо. И ето, че неща като този опит не ми убягнаха...
- Не съм щастлива. – каза накрая.
Вратата се отвори и там се показа с изненадано лице майка й.
- С кого говориш? – зададе въпроса, който я мъчеше от много време.

***


- Вече я водихме там, докторе. – шепнеше майка й на рано оплешивелия лекар. – Не реагира изобщо. Каза, че продължавала да го вижда и точка! И при врачка я заведох, за да й каже. Но не ме слуша. Кажете, какво да правя!
- Сигурна ли сте, че е видяла гроба?
- Напълно! Детето ми не е сляпо. Видя и гроба, и снимките. С баща й ходиха до библиотеката, за да проверят вестниците от тогава. Всичко съвпадаше. Човека действително е умрял, но не можем да я накараме да го повярва!
- Госпожо Новачек,...

Сесилия стоеше на кожения стол в другата стая. За жалост обаче всичко се чуваше и тя не успя да се съсредоточи върху мислите си. А те я мъчеха. Постоянно. Не искаше да стига до там, всичко беше толкова просто, имаше план, а сега... нищо. Сякаш й казваха, че преди не е живяла, че това е било някаква игра. И то каква! Аз стоях на стола на лекаря, като го въртях наляво надясно, загледан в лицето й, на което израженията не спираха да се менят. Изненада. Страх. Смут. Паника.
- Вярваш ли им? – изстрелях направо, уморен от чакане.
Тя много бавно излезе от транса си и ме погледна. Объркана, както беше напоследък. Нищо в очите й. Само две сиви точки, които ме гледаха обвиняващо. Какво искаше от мен? Да се махна? Да я оставя намира? Но... аз не бях илюзия!
- Знаеш, че те лъжат, нали? – отново никакъв отговор. Изправих се от мястото си и седнах на земята, близо до нея. – Не може цялата тази глупост с вестниците и гробищата да е истина. Не бъди глупава, заедно сме от както се помним, от вече сигурно 10 години! Ако се съмняваш в моето съществуване, то тогава... какво ни остава? Не можеш да кажеш, че не съм истински, не можеш!
Лекарят влезе в стаята, придружен от майка й. Зае мястото си на големия срещуположен на Сесилия стол и заговори тихо:
- Госпожице Новачек, боя се, че сте болна.
- Казахте ми го й преди. – поклати глава тя.
- Да, знам. Но не мисля, че сте ме разбрали. Затова ще се опитам да ви го обясня по по-лесен начин. – погледна я строго и продължи. – Вашата болест се състои в това, че не можете правилно да различавате реалността и илюзиите. Във вашия случай те се смесват и това ви кара да виждате всъщност несъществуващи неща. Като този войник, например.
- Не съм несъществуващ! – протестирах в паузата, която доктора направи.
- За да ви направим здрава отново ще се наложи да посетите болнично заведение, което да ви осигури правилното лечение и необходимата почивка. Не се притеснявайте, това място всъщност е много добро и би могло да ви предложи много...

„О, супер! Хотел за луди, няма що!” казах й наум.