Вход
Latest topics
Кой е онлайн?
Общо онлайн са 2 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 2 Гости Нула
Най-много потребители онлайн: 25, на Пон Юли 03, 2017 12:07 pm
Lisbeth Alvar.
2 posters
Страница 1 от 1
Lisbeth Alvar.
by Lisbeth Alvar. Чет Мар 22, 2012 9:26 pm
i’m worst at what i do best and
for this gift i feel blessed.
Astrid Bergès - Frisbèy.
for this gift i feel blessed.
Astrid Bergès - Frisbèy.
Лисбет Алвар ;
Позната още като „Лизи Хлапето” ;
Около двадесет години;
Човек ;
FORGERS ;
Тотем: Малко черно зарче.
Позната още като „Лизи Хлапето” ;
Около двадесет години;
Човек ;
FORGERS ;
Тотем: Малко черно зарче.
# people are strange when you’re stranger
faces look ugly when you’re alone
women seem wicked when you’re unwanted
streets are uneven when you’re down.
Веднъж тя ми каза, че е убиец. Бяхме се излегнали на тревата в един парк и пушехме, загледани в необятната синева на ясното небе, когато тя изръси тази глупост. Издишах дима нагоре и я попитах защо ми казваше това. В следващите няколко секунди не последва никакъв отговор. Накрая ми зададе контра въпрос:
- Не ми вярваш, нали?
Не, разбира се, казах й, но само в ума си. Бях свикнал да не взимам много под внимание думите на Лисбет, защото тя беше странен човек с изкривено въображение, повечето от чиито плодове изобщо не бяха годни за публична консумация. Рисуваше, пишеше поезия, снимаше и пееше, но не взимаше талантите си насериозно. Въпреки че, когато започваше да твори нещо, забравяше да яде и да спи; сякаш задачата, която сама си бе поставила, я бе обсебила. И във всичките й творби прозираше един и същи мотив, винаги свързан със сънуването, с мрака, със смъртта. Аз явно бях дарен с някаква свръхспособност да разбирам символиката в творенията на Бет, защото другите хора само се мръщеха, когато видеха някоя нейна картина (Лизи ги продаваше понякога, когато закъсаше с парите) и роптаеха срещу липсата на цензура.
- Не, не ти вярвам.
Но Лисбет си беше такава – за нея нямаше цензури. Тя пушеше, пиеше, псуваше, играеше покер, слушаше Лед Цепелин и единствената причина устните й да се разтеглят в усмивка, беше, за да се изсмее презрително на някой глупак, който се опитва да я обиди. О, това беше мисия невъзможна. Аз самият няколко пъти се бях пробвал, когато се ядосах адски много, но Лиз изобщо не се трогваше. Не изглеждаше дори подразнена. По-скоро сякаш не й се занимаваше с глупости и беше безразлична към моя гняв... Разбирах я. Как да не бе безразлична, като самата тя никога не се ядосваше? Сериозно, тя е може би единственият човек, който познавам и който никога не се бе ядосвал, нервирал, изпадал в истерия, дразнил се или обиждал се. Веднъж, когато бяхме в един бар, някакъв смотаняк започна да я сваля. И когато тя не отговори на неговите закачки, той започна да се заяжда с нея. Тя го търпя близо час, преди накрая съвсем спокойно, сякаш отиваше до тоалетната, да застане пред него и абсолютно неочаквано да му удари едно здраво кроше право в носа, последвано от още няколко бързи, ефектни удари право в целта. След това просто напусна заведението. Сякаш нищо не се бе случило. Мъжът лежа в болница шест седмици.
В онзи момент осъзнах, че изобщо не познавах Лисбет Алвар.
- Защо не ми вярваш? – тя се надигна на лакти и ме погледна. – Искаш ли да ти покажа?
Не помня как се бяхме срещнали, нито как се бяхме запознали; спомням си само, че нейната мистериозност ме беше очаровала. Никой не знаеше нищо за никаква Лисбет Алвар, а самата тя никога не говореше за себе си. Една нощ съм я молел с часове да ми разкаже за себе си, докато тя повтаряше хладнокръвното си НЕ и продължаваше да прелиства „Брулени Хълмове”. Накрая, към изгрев слънце, когато бях почти заспал, тя ми каза, че е от Естония. И точка.
Повече не я помолих да ми казва нищо за себе си, защото знаех, че ще трябва да се задоволя само с казаното.
- Не.
Не исках да ми показва нищо, защото се страхувах от това, което можех да видя. В главата ми танцуваха сценарии с черепи и човешки кости, а аз, като най-обикновен човек, изобщо не исках да ставам свидетел на такива работи или да знам нещо повече от това, което трябва да знам. Защото ако Лисбет наистина бе убиец, значи щеше да се наложи да ида и да я издам в полицията, а аз не исках да изгубя тази толкова интересна персона. През целия си жалък живот не бях срещал такава жена, която всъщност ме научи да живея, не просто да съществувам. А това... това си беше много. Или поне за мен... макар че никога не й бях благодарил, задето ме отказа от целодневните кокаинови пиршества, гарнирани с алкохол, цигари и безразборен разврат в големи дози. Не беше и нужно да й благодаря, тя сама вече знаеше това, което не й казвах.
Бях извърнал глава настрани, когато Лисбет отново заговори. Днес изглежда беше доста словоохотлива – нещо нетипично за нея. Започна да реди изречение след изречение – как всъщност не работела като кино оператор, художник (и останалите професии, които практикуваше както й е кеф) и прочие, а била фалшификатор. Но не точно такъв, за какъвто си мисля аз, а друг вид фалшификатор, по-особен. Спомена, че властта й е по петите, но вече две години успешно избягвала дългите й ръчички и хвърляла прах в очите на добросъвестните пазители на закона. Били я подгонили заради особените й фалшификаторски умения и броя на хората, които била убила в сънищата им и извън тях, предумишлено и не.... Честно да си кажа, не се учудвах от онова, което чух. Лисбет бе човек без минало, при нея всичко би било възможно; ако ми кажеше, че е резултат от таен експеримент, може би щях да й повярвам. Досега не ме бе лъгала за нищо.
- Чакай... – прекъснах я аз, мръщейки се. – Какъв фалшификатор по-точно си?
Тя се усмихна. За първи път от цялото това време се усмихваше чистосърдечно, не с онази жестока усмивка, за която не ми беше нужна кристална топка, за да разбера, че не вещаеше нищо добро. Изгледах я, очаквайки отговора й, но тя просто се усмихваше. След десет секундно мълчание смънка нещо от сорта на:
- Много добър фалшификатор – извърна лице към мен и усмивката й се стопи. Прониза ме със светлите си очи, сякаш искаше да стигне до душата ми и вече предвкусвах въпроса, който щеше да ми зададе. – Страх ли те е?
- Не – отговорът пристигна със скоростта на светлината.
- Не те ли е страх от сънищата, които сънуваш напоследък?
На езикът ми беше дежурното отрицание, когато изведнъж едно провидение осени ума ми.
- Откъде знаеш за сънищата ми? – изправих се в седнало положение; по лицето ми премина облак, щом се сетих за кошмарите, които ме измъчваха напоследък. Кошмари, за които не й бях разказвал.
- Няма значение – тя махна с ръка и отново се излегна на тревата, издишвайки дима от цигарата нагоре. – Просто знам.
- Коя си ти, по дяволите? – сега вече ме беше страх. Скочих на крака и се взрях подозрителен в момичето. Тъмната му коса бе разпиляна по земята на къдрави кичурчета, лицето му беше по-бледо от преди.
- Ще разбереш. Аз съм никоя по принцип, но ти ще разбереш. Ще узнаеш защо съм никоя, защо...
Но аз не я изслушах. Преди да бе успяла да сложи точката в края на започнатото изречение, аз вече бях изчезнал надолу по хълма. Може би интуитивно усещах, че нещата вече не бяха като преди и че Лисбет бе отишла твърде далеч в споделянето. Може би всичко си беше много по-добре така, както бе преди този ден – аз не знаех нищо за нея, тя знаеше всичко за мен и двамата се разбирахме перфектно... Може би бях постъпил правилно, като й обърнах гръб така съвсем неочаквано и внезапно. Но може би не беше правилно. Може би...
Изведнъж сякаш някаква сила ме издърпа от ситуацията и ме пренесе в друг свят. Поех си дълбоко въздух и се огледах около себе си, сърцето ми биеше до пръсване. Осъзнах, че се намирам в спалнята си, нощната лампа беше светната, а аз седях в леглото и дишах учестено. Фиксирах с поглед две крайно познати пъстри очи, впити в мен с интерес.
...Може би всичко това беше просто един сън.
- Сега разбра ли коя съм? – дълбокият глас на Лисбет звучеше неестествено, редом до пищенето в ушите ми. Смръщих се и разтрих чело, без да свалям поглед от лицето на момичето. – Разбра ли каква съм?
Да. Не можех да й го кажа с глас, бях изгубил способността си да говоря. Само кимнах с глава.
В очите на Лисбет заиграха дяволски пламъчета и по устните й бавно се разля широка усмивка.
- Перфектно.
*
Lisbeth Alvar.- Брой мнения : 8
Join date : 22.03.2012 -
Re: Lisbeth Alvar.
by Marius Valjean Пет Мар 23, 2012 7:02 am
Интересен герой 
Одобрена си, разбира се.
Одобрена си, разбира се.
Marius Valjean- You musn’t be afraid to dream a little bigger, darling
- Брой мнения : 53
Join date : 18.02.2012 -
Страница 1 от 1
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите|
|
|
» Okay, I lost my mind, it's somewhere out there stranded
» Търся си...
» Другарче за РП
» Разяснение
» Ранк
» Lisbeth Alvar.
» Нашите приятели
» Сесилия Новачек